От Виетнам до приватизацията – ветерани пред затворен завод срещу брокери на Уолстрийт, обсипани с пари

От Виетнам до Рейгън и Тачър: пътят към приватизацията

Историята рядко се движи по права линия, но има моменти, в които причинно-следствената връзка между две наглед различни епохи е болезнено видима. За да разберем защо през 80-те години на ХХ век западният свят преживя най-радикалното преразпределение на публични ресурси и икономическа власт в полза на частния капитал, трябва да се върнем десетилетие по-назад – в калта на Виетнам и в дълбоката икономическа криза, която последва.

Когато говорим за епохата на Роналд Рейгън в САЩ и на Маргарет Тачър във Великобритания, често използваме термина „масова приватизация“ като събирателен образ за разграждането на социалната държава и наливането на публични активи в частни ръце. Макар механизмите от двете страни на Атлантика да изглеждат различно на хартия, целта и резултатът са идентични: отстъпление на държавата и триумф на корпоративния интерес, често съпътствани от съмнителни практики, лобизъм и тихо ограбване на общото благо. Но за да се стигне до този икономически обрат, обществото първо трябваше да бъде доведено до ръба на отчаянието.

Цената на Виетнам: Икономическият срив и краят на американската мечта

В началото на 60-те години американската икономика изглежда непоклатима. Следвоенният бум е създал мощна средна класа, безработицата е ниска, а доларът е гръбнакът на световната финансова система. Всичко това започва да се пропуква под тежестта на една далечна, кървава и изключително скъпа война.

Ескалацията на конфликта във Виетнам при президентите Линдън Джонсън и Ричард Никсън изисква колосални финансови ресурси. Правителството във Вашингтон се опитва да води едновременно два фронта – да финансира военната машина в Югоизточна Азия и да поддържа мащабните социални програми на т.нар. „Велико общество“ у дома. Отказът на политическия елит да повиши данъците, за да плати сметката за войната, принуждава Федералния резерв да печата пари.

Резултатът е учебникарски икономически кошмар. До края на 60-те години инфлацията започва да пълзи нагоре, а доверието в долара се срива. През 1971 г. Никсън е принуден да премахне златния стандарт (краят на системата Бретън Уудс), което отвързва ръцете на инфлацията. Когато през 1973 г. и 1979 г. удрят и петролните шокове, американската икономика изпада в състояние, което икономистите наричат стагфлация – токсична комбинация от висока инфлация, застой в растежа и рязко покачваща се безработица.

За обикновените хора това означава рязко обедняване. Спестяванията се стопяват, цените на храните и горивата скачат двойно и тройно, а традиционните индустриални центрове в Средния запад започват да затварят заводи и да се превръщат в печално известния „Ръждив пояс“. Милиони семейства губят сигурността си, а вярата, че държавата може да управлява икономиката и да защитава гражданите си, рухва.

Изгубеното поколение: Завръщането на ветераните

В най-тежкия момент от тази икономическа буря американското общество се сблъсква с още една, още по-дълбока травма. От Виетнам започват да се завръщат стотици хиляди млади мъже. За разлика от бащите им, посрещнати с паради и почести след Втората световна война, ветераните от Виетнам се прибират в една разделена, враждебна и икономически затъваща страна.

Тези хора се оказват в капан без изход:

  • Психологически и физически белези: Стотици хиляди страдат от тежък посттравматичен стрес (ПТСР), депресии, зависимости и увреждания, включително от химически агенти като Agent Orange. По онова време медицината и държавните институции все още не признават мащаба на психологическите травми и оставят тези мъже сами да се борят с демоните си.
  • Липса на икономическо бъдеще: Заминали на фронта на 18 или 19 години, тези млади хора нямат граждански професии и образование. Върнали се в икономика с двуцифрена безработица, те се оказват неконкурентоспособни. Програмите за реинтеграция са недофинансирани и бюрократични.
  • Социална изолация: Отхвърлени от антивоенното движение като убийци и пренебрегнати от консервативния естаблишмънт като „поколението, което загуби войната“, ветераните масово попадат на улицата. През 70-те и 80-те години огромна част от бездомните в големите американски градове са именно бивши войници от Виетнам.

Тази социална картина създава усещане за тотален разпад. Страната изглежда счупена – икономически, морално и институционално. Именно върху този пепелник от обедняване, безработица и социално отчаяние се появяват политическите архитекти на новия ред, които предлагат радикално лекарство: „Държавата не е решението на проблема, държавата е самият проблем“.

Атлантическият тандем: Тачър и Рейгън

В края на 70-те и началото на 80-те години Великобритания и САЩ се превръщат в лаборатория за най-мащабния икономически експеримент на съвремието. Маргарет Тачър поема властта в Лондон през 1979 г., а Роналд Рейгън влиза в Белия дом през 1981 г. Макар да действат в различни икономически реалности, двамата изповядват една и съща идеология – радикалния неолиберализъм, вдъхновен от икономисти като Милтън Фридман и Фридрих Хайек.

Сравнението между двамата разкрива двете страни на една и съща монета – прехвърлянето на националното богатство от публичния в частния сектор.

Британският модел: Класическата приватизация на Тачър

След Втората световна война Великобритания изгражда мощна държавна икономика. Ключови сектори – енергетика, телекомуникации, стоманодобив, въгледобив, авиокомпании, железници и водоснабдяване – са национализирани. Когато кризата от 70-те удря Острова (кулминирала в т.нар. „Зима на недоволството“), Тачър решава да разпродаде държавата.

Нейната приватизация е буквална и масова. На тезгяха са сложени гиганти като British Telecom, British Gas, British Airways, British Steel, Rolls-Royce и електроразпределителните дружества. Официалната реторика гласи, че се създава „народен капитализъм“, в който всеки обикновен британец може да си купи акции.

Реалността обаче е далеч по-прозаична. За да гарантира успеха на продажбите и да смаже съпротивата на синдикатите (най-вече чрез бруталното смазване на миньорската стачка), правителството на Тачър системно подценява цената на държавните активи. Акциите се пускат на борсата на занижени стойности. Обикновените граждани, притиснати от инфлацията и безработицата, бързо продават своите малки дялове за бърза печалба, а големите инвестиционни банки, пенсионни фондове и чуждестранни корпорации изкупуват стратегическите монополи на безценица. Държавните монополи просто се превръщат в частни монополи, а сметките на домакинствата за вода, ток и транспорт започват да растат, докато дивидентите текат към частни джобове.

Американският модел: Скритата приватизация на Рейгън

В САЩ ситуацията е различна. Америка никога не е имала национализирани заводи, авиокомпании или телекоми в мащаба на Великобритания – те поначало са били частни, но строго регулирани от държавата в името на обществения интерес. Затова „приватизацията“ на Рейгън приема други, по-коварни форми, които обаче имат същия ефект: наливане на публичен ресурс и власт в ръцете на едрия бизнес.

Единствената класическа голяма приватизация при Рейгън е продажбата на държавната товарна железница Conrail през 1987 г. – най-голямото първично публично предлагане на борсата до онзи момент. Но истинската „разпродажба“ на Америка се случва по три други канала:

  1. Масова дерегулация: Администрацията на Рейгън систематично премахва правилата, които ограничават корпорациите в банковия сектор, телекомуникациите, транспорта, енергетиката и екологията. Това позволява на частния капитал да поглъща конкуренти, да трупа огромни печалби за сметка на потребителите и сигурността, и да натрупва безпрецедентна икономическа власт.
  2. Приватизация на държавни функции (аутсорсинг): Вместо да продава заводи, Рейгън започва да продава самата държавна дейност. Хиляди дейности, извършвани дотогава от държавни служители – от поддръжката на военни бази и логистиката на Пентагона до управлението на затвори, социални услуги и инфраструктура – се предават на частни подизпълнители. Така се ражда индустрията на частните затвори (първият такъв е открит през 1984 г. от Corrections Corporation of America) и се раздува военно-промишленият комплекс.
  3. Разпродажба на природни ресурси и обществени земи: Под ръководството на вътрешния министър Джеймс Уат администрацията отваря милиони акри федерални земи, гори и крайбрежни шелфове за частни петролни, газови и миннодобивни компании срещу символични концесионни такси.

Тъмната страна на „свободния пазар“: Корупция, скандали и законът на по-силния

И в Лондон, и във Вашингтон прехвърлянето на публични ресурси в частни ръце се представя като триумф на ефективността над бюрокрацията. Но когато огромни пари и държавни активи сменят собственика си за кратко време, правилата на закона често остават на заден план. Епохата на Рейгън остава в историята като една от най-скандалните по отношение на корупция, конфликт на интереси и финансови злоупотреби в Белия дом – над 130 високопоставени служители от неговата администрация са разследвани, обвинени или осъдени.

Начинът, по който държавните ресурси преминават в частния бизнес, рядко прилича на честна пазарна конкуренция:

  • Скандалът в HUD (Министерството на жилищното строителство и градското развитие): В края на 80-те години избухва разкритието, че милиарди долари, предназначени за субсидирано жилищно строителство за бедни граждани и ветерани, са били раздавани чрез политически връзки. Бивши служители на администрацията, превърнали се в частни консултанти и лобисти, прибират огромни комисиони, за да уреждат държавни договори и данъчни облекчения за близки до властта строителни предприемачи.
  • Спекулациите с военни поръчки (Операция Ill Wind): Под предлог, че възстановява американската военна мощ след унижението във Виетнам, Рейгън налива трилиони долари в отбранителния бюджет. Голяма част от тези пари отиват директно в частните корпорации чрез договори без търг. Разследването Ill Wind разкрива мащабна мрежа от подкупи между служители на Пентагона, частни консултанти и най-големите военни контрактори, които завишават цените на обикновени резервни части стотици пъти за сметка на данъкоплатците.
  • Кризата със спестовните и кредитни каси (S&L Crisis): Дерегулацията на банковия сектор позволява на частни финансисти да използват гарантираните от държавата депозити на обикновените хора за високорискови спекулации с недвижими имоти и рискови облигации. Когато балонът се спуква в края на 80-те години, стотици институции фалират, а сметката от над 160 милиарда долара е платена от държавния бюджет – класически пример за приватизация на печалбите и национализация на загубите.

Цената, която плати обществото

Връзката между трагедията на Виетнам и триумфа на Рейгъномиката и Тачъризма е горчива ирония на историята. Една война, започната в името на националните интереси, разори обикновените хора, създаде стотици хиляди безработни и пречупи психически цяло поколение млади мъже. Вместо държавата да използва ресурсите си, за да излекува тези рани и да възстанови социалната тъкан, политическият елит използва създадената криза като оправдание да демонтира самата социална държава.

Докато ветераните от Виетнам спяха по кашони в Ню Йорк и Лос Анджелис, а британските миньорски градчета умираха в бедност, в Лондон и Вашингтон се раждаше нова финансова аристокрация. Намаляването на данъците за най-богатите (в САЩ максималната данъчна ставка падна от 70% на 28%), смазването на синдикатите и разпродажбата или отдаването на концесия на обществените активи отвориха пропаст в неравенството, която продължава да се разширява и днес.

Това, което започна като отговор на следвоенната икономическа криза през 70-те години, се превърна в траен модел на управление. Модел, в който кризите – независимо дали са родени от войни, финансови балони или геополитически сътресения – винаги служат като удобен претекст общото богатство да бъде прелято в частни ръце, а цената да бъде оставена на онези, които нямат глас на Уолстрийт и в Ситито.

Сподели:FacebookXLinkedInViberTelegram